Прочетен: 858 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 08.10.2010 14:38
Не мога да избягам от себе си.
Просто това съм аз. Една жена, на ръба на нервна криза, а от толкова дълго време не бях тревожна. Усещах мира и спокойствието на онова тъмносиньото почти черно мое море...с малките вирове капани...но в по голямата част от година спокойно.
Не знам какво се случи, не знам откъде дойде тази буря в тази моя бедна, наистина бедна душа.
Какво стана с мене? Къде отиде онази жена, която се обичаше, а това й позволяваше да пръска любов около себе си. Помня времето, в което имах една голяма усмивка, не мога да кажа че беше хубава, но беше голяма и от сърце. Къде отиде? Изчезна във времето- небитие, а нейното място зае един пришълец, като онзи на Сигорни Уивър...бунтува се в стомаха, иска да излезе навън, а аз със сетни сили се домогвам до същността, на онази старата Аз. Да го победя. Не знам къде ми остана оръжието , онази широката искрена усмивка...какво стана с погледа....онзи жив поглед, в който се четеше всяко чувство?
Станах прикрита, с много негативни усещания и чувства. Престанах да вярвам в себе си, престанах да търся доброто в себе си. Защо стана така? Къде избягах? А дали всъщност не съм това Аз- истинската??? Боже пази...не бих могла да деля квартира с някой подобен. Сърцето ми това няма да го издържи. В светлината на зрелия си живот имам нужда от едно рамо на което да подпра главата си, да затворя очите си, да потърся онези шарените мои сънища и да се усмихна.
Но ...за да го имам рамото, първо трябва да го потърся, за да го добия, първо трябва да го спечеля...а няма е онази лъчезарност в мене, не откривам онези радостни вибрации, които прозираха от цялото ми същество. Сега сега в очите , властва забуленото черно , а не онези искрици на въглена. Изобщо къде отидох??? Къде...може би някой ме затвори в бутилка и ме хвърли в онова моето море, да пътувам в безвремието и никога да не достигна моя пуст остров...или някой ме зароби във вълшебна лампа и очаквам щастливеца да я потърка а аз със се сърце и душа и готовността на приятел да му изпълня желанията.
Като някой обинзон Крузо, но не този на Дефо , а онзи на Том Ханкс, който начерта лице на една баскетболна топка и така успя да съхрани себе си...а къде е моята топка??
Къде?
Да се обърна към детето си- не мога...малко е,то,милото, не разбира мамините състояния, верно, тя я държи все още онази старата същност...едва изкривявам уста в усмивка...и това усилие само за нея...и само тя ми дава силата да се потърся...защото е безпомощна...а кой може да гарантира по- голяма сигурност от тази на майката?
Не знам къде избягах, а може би съм там, скрита в стария скрин , пълен със спомени, спомени като филмова лента, като запечатани образи на съпи лица , загубили се в материята, но останали в скъпоценното сандъче наречено памет, в онази книга написана от най обичаната от мене ръка- на татко ми...там , където е излял душата си само за мене...но ме е страх да отгърна страниците, да не открия в тях и тогава – грозната Не Аз. Или в тефтерчето с телефонни номера на мама...да видя там дали съм, да заменя някой изтрит от времето брой.
Къде съм?
Тука трябва да съм. Знам,че не мога да избягам от себе си.
