Ела…
Отново слез на земята
И само мене подай ми ръка

Мрачен октомврийски ден.
Навън вали като из ведро. Уличката е пуста, кафенето празно.
Дори в магазина няма хора, вероятно или са си купили хляб рано сутрин, или по обичай магазина е наводнен от първият по-сериозен дъжд.

Обичам ги празниците.
Най-вече зимните празници ги обичам.
Когато пада сняг, а ти си на топло у дома и гледаш през прозореца снежните балерини, а тяхната красота остава непознато студена.

Дори сега,
Когато нозете ми потъват в тинестото блато
Ръцете ми докосват небесният килим, дори тогава.

Мой мил, най- мил
Не знам какво ново да ти кажа...всеки път е същото.
Липсваш ми, до болка ми липсваш...и дрехите ти там са, където ги остави през зимата.